Калиакра (произнася се Калиа̀кра) е дълъг и тесен нос на българското северно черноморско крайбрежие, в най-югоизточната част на Добруджанското плато. Намира се близо до селата Българево и Свети Никола, на 12 км от Каварна и на 70 километра североизточно от Варна. Носът е вдаден на 2 км навътре в морето и наподобява полуостров, представлява природен и археологически резерват и един от Стоте национални туристически обекта. Тук гнезди аристотелевият корморан и могат да се наблюдават делфини.

Брегът при нос Калиакра е клифов тип, отвесните скали се спускат 70 метра надолу до морето. Скалите представляват твърд сарматски варовик и конгломерати, споени с глина, богата на железни окиси, които дават характерния червеникав оттенък. Прибойните вълни са издълбали в подножието им пещери, ниши, подмоли и арки, до които може да се стигне само откъм морето. Множеството подводни скали са резултат на силната абразия.

Заливът, образуван от нос Калиакра,, представлява много добро убежище при буря за минаващите оттук кораби. На носа има музей, ресторант, морски фар, морската радиолокационна станция, метеорологична станция и параклис.

Легенда

Най-известната легенда е за 40-те български девойки, които завързват косите си една за друга и се хвърлят в морето, за да не попаднат в ръцете на османските поробители. Една от тях била Калиакра, на която е кръстен носът. Сега в началото на нос Калиакра има обелиск, наречен „Портата на 40-те девици“ в тяхна памет.

Другата легенда е за Свети Никола, покровителят на моряците. Светецът бягал от турците и Бог удължавал земната твърд под краката му, за да успее да избяга, като по този начин бил създаден и носът. В крайна сметка той бил заловен и сега там има изграден параклис, реставриран през 1993 година, символизиращ гроба му. На това място по време на турското владичество е имало и дервишки манастир, за когото се твърдяло, че съхранява мощите на турския светец Саръ Султук. Малък нос северно от Калиакра носи името „Свети Никола“.

Аладжа манастир възниква около 11-12в., когато там започва заселването на аскетите-монаси. Пещерите му обаче са обитавани още през ранно византийската епоха и от тогава датират първите археологически материали намерени там – монети и няколко керамични парчета. През годините на Втората българска държава под влияние на исихасткото движение скалната обител достигнала своя най-голям разцвет. Животът в манастира заглъхва в началото или в средата на османското владичество.

За първи път името на манастира "Аладжа" (на турски "пъстър") е споменато през 1832г. от руския археолог Виктор Теплеков, който по това време прави разкопки в Северна България. Първото цялостно проучване на манастира е дело на К. Шкорпил, който през 1889г. изследвал пещерите и им направил конструктивен план. Създаденото от него и брат му Варненско археологическо дружество и музей поемат стопанисването на манастира. През 1912г. Аладжа манастир е обявен за народна старина, а по-късно - през 1957г. за паметник на културата от национално значение.

Понастоящем Аладжа манастир е нефункциониращ,без монаси и превърнат в паметник на културата и музей. Заради срутвания и слагания сегашния вид на манастира е по-различен от първоначалния. Днес могат да се различат останките на 20-на помещения и 3 църкви, разположени на две нива, свързани помежду си със стълбища изсечени в скалите.

Дворецът "Евксиноград" се намира от северната страна на Приморския парк на град Варна, на малък провлак.

Строен е за лятна резиденция на княз Александър I Батенберг през 1881 – 1885 г. Първоначално резиденцията е била наречена Сандрово (по умалителното име на италиански език на княза – Sandro) но през 1893 г. княгиня Мария Луиза Бурбон-Пармска я преименува на Евксиноград (Гостоприемния град) – от гръцкото име на Черно море, Εύξεινος Πόντος (Euxénos póntos).

Една от най-красивите страни на Евксиноград е неговият парк. Той заема над 550 дка от общо 800 на резиденцията. Първоначално цялата територия от местността Траката до нос Чаталташ са оградени с триметрова каменна стена с обща дължина 3 км. Строителството на парка започва през 1888 г. по проект на френския дендролог Ноймайер от Горската академия в Тарант – Германия, като първият етап обхваща времето 1890 – 1914 г. Последователно върху парка работят французинът Жан Ман Мориезе и чехите Антон Краус и Йозеф Крежан. Дейно участва и българинът Димитър Георгиев. Началното планиране е дело на френските паркостроители Едуард Андре и Анри Мартине. След това по него работят и други френски архитекти и озеленители.

Първият декоративен материал за парка е доставен от Марсилия през 1880 – 1912 г. – над 50 000 дръвчета и растения от над 310 вида внесени от Цариград, Унгария, Франция и Италия. Тогава стават и първите насаждания. По най-оголените и каменисти места на склона след изчистването на камъните е нанесена плодородна почва, взета предимно от поречието на река Камчия, склоновете са терасирани. През този етап са били засадени вековните видове иглолистни, хвойнови и широколистни дървета и храсти. Особено интензивни са засажданията през 1900 – 1910 г.

По онова време е създаден и декоративният разсадник за производство на посадъчен материал. Най-напред в парка са били засадени ели, кедри, кипариси и либоцедруси (около оранжериите на двореца и в парка). След тях пищни рози, рододендрони и азалии се спускат към морския бряг. Проектът на Мартине за обширен крайбрежен парк включва рядка колекция от дървета – от червен дъб до атлантически кедър, които се срещат единствено тук на Балканския полуостров.

Университетска ботаническа градина в Балчик е звено на Софийския университет "Св. Климент Охридски".

Създадена е през 1955 г. Днес се простира на площ от 194 дка, като голяма част от територията ѝ е със статут на защитена местност по Закона на защитените територии. В границите на защитената местност специалисти и любители могат да наблюдават естествените екосистеми и да оценят богатото биоразнообразие на региона.

В територията на Университетска Ботаническата градина влиза и Арихитектурно-парков комплекс "Двореца", обхващащ сградния фонд и парковата част на бившата лятна резиденция на румънската кралица Мария в началото на 20 век. По протежението на морския бряг, на терен с голяма денивелация са обособени тераси – градини, свързани помежду си със стръмни стълби, зелени тунели и арки.

През 1955 г. теренът на парка е предоставен на Софийския Университет за създаване на Ботаническа градина, която се изгражда под ръководството на акад. проф. Даки Йорданов. Постепенно обектът променя своята функция и от парк с представителни функции се превръща в Ботаническа градина – институция с научни и образователни функции и отворена за широк обществен достъп.

Ботаническата градина е специализирана в развитието на колекции от тропични и субтропични екзоти, както и други уникални растения. Известна е с колекцията си от едрозамерни кактуси и сукуленти, експонирани на открито през топлите месеци на площ от около 1 дка. През 2012 г. отвори врати Постоянна експозиция кактуси и сукуленти, и така любителите на тези бодливи екзоти могат да се насладят на цветовете и красотата им целогодишно. Атракция е и градината със зимоусточиви кактуси.

Градината е спасителен център на редки и застрашени видове по Вашингтонската конвенция. Тя е член на Световния съвет на ботаническите граднии BGCI, Европейския консорциум на ботаническите градини, Образователната мрежа за екологично образование в ботаническите градини (EBGEN). Участва със своите колекции в обмена на семена Index Seminum с ботанически градини от цял свят.

Късноантична крепост на нос Свети Атанас в град Бяла е различна от повечето крепости. При разкопките тук са открити три древни винарни, обществена баня, пещи за производство на керамични съдове, църковен комплекс, цели улици и различни по предназначение сгради. Най-силно ще ви впечатли начинът, по който този древен пристанищен град, доскоро скрит на метър и половина под земята, е възстановен. Автентичните каменни плочи и сгради са допълнени от нарисувани сцени от някогашния живот на мястото – за да добиете представа за делниците и празниците на нашите антични предшественици.

Централната улица

Централната улица – или меса е била най-оживеното място в града. Тук е имало магазини, занаятчийски ателиета, питейни заведения, гостоприемници за пътниците. По тази улица вероятно са минавали тържествените процесии, които са започвали и завършвали в църквата. В града на площ от близо 35 декара са живеели около 1000 души.

Винарните

В града са открити три винарни, което означава, че местните хора са се занимавали основно с отглеждане на лозя и производство на вино (освен с корабоплаване и търговия с пристигащите тук кораби). Най-добре е запазена една от винарните, в която можете да видите макет на античен дървен уред за мачкане на грозде (известен като гръцка преса).

Банята

Градската баня в античността освен за къпане е служила и за лечение, размяна на клюки, решаване на спорове, сключване на сделки и дребна амбулантна търговия. Откритата в крепостта на нос Свети Атанас баня е имала три помещения: фригидариум (студено помещение със студена вода), тепидариум (топло помещение с топла вода) и калдариум (горещо помещение с гореща вода), като къпещите се са преминавали последователно от едно в друго.

Базилика на ръба на скалата

Днес само част от древната базилика е възстановена – няколко колони, част от олтара и олтарната маса. Така едновременно можете да придобиете представа как е изглеждало мястото в древността и да оставите част от картината на въображението си. Поглед към църквата е всъщност поглед към ръба и Черно море – тук е краят на нос Свети Атанас.

Освен базиликата, са открити жилище на епископа, две кръщелни (където във времето на ранното християнство са били кръщавани предимно възрастни хора), както и свещен кладенец и сграда за съхранение на дарове.